Елбасан таваТова е един пост, който чакаше няколко месеца. И може би ще бъде най-дългият досега, но как едни 5 години са започнали и свършили трудно се резюмира накратко.

Есента на 2008 бях на стаж в Хага. Работата беше интересна, колежката в стаята Лана от Гана беше меко казано колоритна и забавна, със съквартирантките (една от които моята любима Гери) се разбирахме чудесно, но нещо липсваше. “Искам вкъщи!” С поглед на малко дете и с металния звук като на токче със закован пирон в него. Целта се избистряше всеки ден в един календар, на който всяко квадратче се задраскваше ритуално. А, в понеделник се задраскваха по три. Бонус радост за изминалия уикенд. Не кандидатствах за работа никъде извън България, освен… в Косово. Защо там? Защото беше географски най-близкият компромис, който можех да направя, така че хем да съм близо до вкъщи, хем да работя нещо, което е моя профил, да ме интригува, и да се вписва във вродения ми наивен идеал “да спасяваме света”. Дойде време за интервюто. Панелът беше бъдещият ми шеф и двама правни сътрудници от екипа. Питаха ме всякакви конкретни за работата детайли плюс “ха-ха” въпроса “а, всъщност ако дойдете и заварите един пълен хаос от документи, комуникация, архив, некоординиран персонал и куп нетърпящи отлагане задачи, откъде ще започнете?”. Отговорих си методично и дойде накрая моят ред да попитам панела нещо. “Наистина ли е такъв хаос?”. Групов смях с електронно ехо се разнесе от конферентния телефон и едно “Да, добре дошла!” Взеха ме за работата, някъде около 21 ноември беше, и казаха елате на 1 декември. Абсурд. Тогава 1 януари, хайде 4-ти януари, че е първият работен понеделник от 2009.

Смътни са ми спомените с организацията на цялото преместване. Помня само, че оранжевото ми холандско колело beach cruiser с широки гуми и кормило, което те кара да стоиш с изправен гръб все едно ще ти правят портретна снимка, тръгна за София по Юнион Ивкони опаковано на парчета. Да, пратките без придружител все още бяха разрешени. За нереално бързо време минаха декемврийските празници в желанието ми да прекарам максимално време с приятелите и семейството. На 3-ти януари тръгнахме с нашите – те да помогнат, но и да видят къде ще се инсталирам. Брутални завои около Кюстендил, преспи сняг по магистралата в Македония, и някакъв невъобразим мрак в Косово. От това пътуване пазя един емайл, който пратих на приятелите и който влиза в топ 10 за най-наслука видяните и описани неща. Няма да ви го копирам съвсем, защото е прекалено дълъг, но ето част:

“Тръгнахме. Първо – гугъл не е много полезен за балканите, но с питане…до Цариград. Минахме нашата граница, където още преди това все казваха направо-направо за Гюешево, после направо за Скопие, дори през него само направо се минава, и така направо-направо в Прищина. За който не е разбрал: София-Прищина -> направо! Пуснахме си радио “Фортуна” защото се скарахме Македония един час назад ли е или не е. Назад е, само че в 13 часа вместо да кажат по радиото “новините в 13” и ние да се успокоим колко точно е часа, казват “радио театър за дЕца”. Оттам насетне само любовни песни със следния текст: “затварям прозорец, пущам ролетни, аз съм сааааааам….немааам глас без тебе, без Очите твои….не можем се откачим от тебе”.
В Скопие купихме карта на Прищина от местния Лукойл, само че тя се оказа грешна, не знам, за заблуда на противниковите войски сигурно. Там освен карти имаше 10 метра щанд с плюшени играчки, котират се явно. Асортимента за автомобили беше доста беден, както и този за списания. Но има местно списание Капитал, от сериозен тип. Следната корица: малко заглавие отгоре “личност на годината: Барак Обама”, основно заглавие със стрелки нарисувано: “криза, избори, НАТО, ЕУ”, отдолу трети хедлайн: “топ 10 политичани: Тадич на девето место”, и последно “фолкерката Алекса се мажи”. Да й е честита сватбата викам аз, пък и с Барак Обама една корица делят. Другият проблем беше, че откакто минахме в Македония не видях една скъпа кола. Това ме притесни защото значи че няма мутри, а аз без мутри не съм свикнала.
Карахме си в снега, първи симптоми на косовски живот – нови къщи, всъщност само нови къщи, и само с огледални стъкла. Сини и зелени. Едно кафе Сан Ремо, един диско клуб с muzike live…строителството цъфти в несъответствие очевидно с градоустройствен план, ако има такъв въобще. И ето го…първото Порше Кайен! Вече бях спокойна. Стигнахме в Прищина, самонадеяни, защото имахме закупената от Лукойл карта на града, само че нямаше да го бъде с нея и се почна с питането. Всички бяха много мили. Понесохме се към хотела, тоест guesthouse, в който аз бях направила резервация. Объркахме се няколко пъти, влязохме в резиденцията на президента (без да искаме), навсякъде коли на ООН, опътват ни и стигнахме резерве-то. Пълна трагедия! Под трагедия се разбира, че миришеше на мърша и на старо, имаше оставени гумени чехли по стаите – едните бяха кафяви от тънка гума, другите бели болнични като сабо с дупчици. Идеята е, че си оставяш обувките на входа и не цапаш после вътре. Дъ бос се опита да ни убеди, че това било най-добрият вариант за престой тук като имал 5-6 камери из къщата и това пък било най-сигурният начин да не ти откраднат колата…да се чудиш точно как ще ги спрат камерите. Няма значение, вариантът отпадна. Майка ми не можах да си я представя да си изхлузи обувчиците на черджето отвън, при все че не е расла във Версай. Намерихме хотел Луксор. Много як, с персонал обучен в Щатите. Е, спря тока и парното и водата за малко, но то това е общодържавен проблем. Вчера се чекирах в работата, кучи студ, всички в офиса са много мили, имам си вече радиостанция, ще избирам апартамент следобед – уредена ми е среща с агентката Дафина пред сладкарница “Дафина”.
Градът…хммм, градът е всеки провинциален град в България в уголемен вариант, много повече живот и магазинчета, и само джипове на някоя организация. Никой не спазва правила за движение, пълен хаос, но не е негативно мястото де. Кефи ме даже, личи си, че бая се блъскат хората да направят нещо. Е, има неща с които трябва да се свикне….като навсякъде. Заведение до заведение е. Ето например няколко, за които прочетох в малко гид-списание: “Tricky Dick’s Bar (?), Cube Club – admission for well-dressed, over-20, non-square people only!, Depot Club – a popular club featuring rap, house and hip-hop music played at combat levels и Internet Disco”. Ноу комент. За ресторантите ще пиша отделно.
Абе ситуацията е jamais vu, не déjà vu.”

Това беше из първия ми емайл. Разбира се успокоих всички, че не ме дебнат с калашници на всеки ъгъл и бързо-бързо влязох в ритъм. В началото си обещах, че отивам за 6 месеца и ако ми удължат договора, за една година максимум (!). Станаха почти 5, когато си тръгнах края на аргуст 2013. Временното пак се оказа най-постоянно. Като през цялото време живях в един и същ апартамент, при хазаина Джемайл. Страшно любезни хора, носеха ми сладки и какво ли не. Идваха по нощите да ми оправят течове и гръмнали бойлери. Пътувах постоянно, тоест всеки уикенд. Изчислих, че разстоянието Прищина-София съм го взела над 800 пъти. Беше като отдушник прибирането ми уикенда. Общо взето, възприятията ми се промениха, но не много драстично след онзи първи емайл. Работата наистина беше интересна и беше това, което очаквах. Попаднах на много добър екип с изключение на задължителните гнили ябълки, но и това не ме разбалансира особено, пък и няма идеална среда. Делих от първия до последния ден няколко квадрата с Влора, която ми стана като семейство и с която сме връстници, но с разликата, че тя е преживяла война, а аз не. Научих много, порастнах, станах по-самостоятелна и си вдигнах летвата откъм очаквания към мен самата за бъдещето, за развитието ми. Разбрах и какво не искам. Не искам да бъда вечната мисионерка, от мисия в мисия, или инак казано mission junky. Такива хора бол – без притегателната сила на дома. И аз се чувствам глобално чедо, но все пак имам и генерален щаб. В един момент песента се изпя, толкова че чак последния куплет почнах да го преповтарям. Тогава взех и решението да си тръгна. (За всичко това, за моята миграция разказах на Мария в LaMartinia. Тя събира такива сюжети, пишете й, интересни са тези истории.) Няма да се прераказвам тук. Тръгнах си август с готино парти с екипа, с моите приятелки, които дойдоха и си направиха road trip до Прищина и които ужасно много ми помогнаха с всичката бумащита. Наистина нямаше да се справя, пък и демонстрираха с пълна сила как се прави парти в България. Както се казва, тръгнах си с гръм.

Ако мога да резюмирам тези 5 години в едно ястие, това е Елбасан тавата. Опитах я още на първата вечеря с колегите. Беше събиране за новата година, за новите хора в екипа. Ресторантът се казва Ренесанс и е типът заведение, който бих искала да имам един ден. Малък, 4 маси, събира не повече от 20 гости, готви се на пещ, открито пред клиента, има фиксирано меню за деня и нямаш избор. Нямаш, защото някой друг го е подбрал толкова добре, че те е лишил от обичайното чудене над отчайващо дълги менюта. Няма лампи, няма и врата. Тоест има врата, но не се отваря отвън, а трябва да почукаш и ще те пуснат. Работи само с резервация. Масите са дървени и нелакирани, шлайфат ги всяка сутрин, за да премахнат капчиците вино от предната вечер. Има малки чинийки с мезенца, огромна зелена салата, основно ястие, десерт, кани с домашно вино и ракия. Чудно е!

Елбасан тавата е традиционна манджа за албанските земи. Из Турция също се намира. Прави се в гювеченце с агнешко и кисело мляко. Крехко, топящо се месо в толкова вкусен сос, че искаш да го задържиш и усещаш максимално дъгло залепено на непцето. Десерт след това не върви, само ще развали преживяването.

Рецептата ми беше дадена от местен готвач, направих я, но не докарах съвсем същия вкус. Не съм и очаквала разбира се, далеч не мисля, че съм такъв майстор. Елбасанът е нещо, което освен всичко върви и с друга атмосфера.

Трябват ви:

700 г агнешко месо, чисто
3 яйца
500 мл кисело мляко
50 г масло
2 скилидки чесън
щипка червен пипер, сол и черен пипер
2 с.л. царевично брашно

Сварете агнешкото за 20-тина минути.
Разпределете го в гювеченца или в един голям съд.
Разбийте яйцата с вилица. Добавете към тях нарязания на ситно чесън и киселото мляко. Поръсете със сол.
Залейте с тази смес месото и го печете за 10 минути в предварително загрята на 180° С фурна.
Разтопете маслото в малка тенджерка и добавете към него пиперите. Разлейте маслената смес върху тавата с всичко друго, което вече сте пекли за малко, и сложете пак да се пече за още 25 минути.
През това време изровете домашната ракия.

Ами това са – 5 години в едно гювеченце. 🙂

Пп: Други ресторанти в Прищина, които си заслужават: Basilico, Pinocchio, Piata, тайландския Le Siam, непалския Gorkha, Gresa, Tiffany’s (за Елбасан това също е мястото), Pishat, Rron, Belvedere и Trofta (в района на Дечанския манастир, прясна пъстърва денонощно).