В последната година си мисля често колко трудно е да се говори за най-тежките моменти и как дори когато се говори е често или неадекватно и разпиляно, или заобиколно, с онези подбрани думи, които няма да ни разстроят, най-вече няма да разстроят близките. И как, всъщност, когато събеседникът е белият лист, тогава думите от дъното започват да изплуват, по онзи бърз и най-опасен за водолазите начин. Не съм събрала достатъчно смелост още и този текст няма да е най-трудният, но е една крачка към него. Този текст е за тримата непознати, с които ме срещна 2021 година след като дядо почина, след 15:47 на 4 юни, след като си отиде един от най-близките ми хора. Този, който беше мой компас, учител, най-интересният събеседник и разказвач, абсолютно непредвидим и нерационален на моменти, свободолюбив, работлив до последния час, професионален музикант, постигнал всичко, което може да мечтае в професията, същевременно човек лесно би го сбъркал за историк, защото беше една жива енциклопедия за историята на Балканите и двете световни войни; този, който ме научи да чета, да карам колело и да знам, че без музика просто не може да се живее; този, който ми беше като баща. Но за всичко това някой друг път, засега аквалангът не работи.
Вярвам, че в живота ни няма случайности и непознатите хора, които се появяват в най-неочакваните моменти, са ни изпратени, и дори и да не носят винаги послание, в което да се разпознаем, разказват за силата на човешкия дух и ни показват, че не сме сами.
Надали ще ги срещна някога пак, но им благодаря!
Ивайло от Велико Търново и Оклахома Сити
9 юни, полетът на България Еър в ранни зори от София за Амстердам
Най-хубавото на полета за Амстердам в 7 е изгревът и макар често да се е случвало да е облачно, издигне ли се малко самолетът, слънцето веднага ни напомня, че и ние все някак трябва да можем да се изправим. Както съм долепила глава до малкото прозорче, с все така стягащата болка в гърдите, минава стюардесата и подава формуляр на мен и на мъжа до мен. Нещо, свързано с ковид проследяване. Започва размяна на химикалки и понеже се изискваха съвсем основни данни, които авиокомпанията вече има покрай резервацията, с мъжа едновременно отбелязваме колко абсурдна е цялата работа. Заговаряме се. Разказва ми как живее в Щатите от 20 години, но е родом от Велико Търново, също юрист, само че в администрацията на болница, съпругата му е американка, която обича Балкана, родния му град и нашенските салати, нарязаните на ситно зеленчуци. Той самият е запален планинар, но където и да ходи по света Стара Планина е една за него. За секунди разговорът се завърта около това колко обича великотърновското село, където са се преместили родителите му, и как с жена си планират да купят къща в съседство; за градината, която е направил в Оклахома Сити; за семената, които е занесъл от България. В разговора се помества често “един ден”. Говори спокойно за селските си мечти, не се усеща капчица неотложност, осъзнава, че за всяко нещо си има време, и че за тях просто още не е дошъл моментът да се преместят на село. Слушам го, но сякаш говоря аз – за Бойковец, за селските ми мечти, за моето “един ден”, за това, че също съм щастлива, където съм в момента, но че ще дойде време да преместя щастието си там, където винаги живее една част от мен – в Балкана. Дядо ми на тази възраст – моята и на събеседника ми от 8Е, също е работил години наред в чужбина и започва със строежа на селската ни къща, когато е на 55. Накрая на полета не разменихме контакти, не беше и нужно, имената бяха достатъчни. Това е Ивайло от Велико Търново и Оклахома Сити, който също посрещна изгрева над София на 9 юни.
И. от нашия Северозапад и Америка
29 август
След края на ваканцията ни на село пак пътуваме обратно, с прекачване този път. До мен седи изключително грациозна, крехка жена, закачат се с Вера по много нежен и ненатрапчив начин. Видимо има талант да забавлява дечица, също като дядо. Казва ми, че живее в Щатите почти 30 години, заминали с мъжа си, след като спечелили зелена карта. Децата й са вече големи, споменава професиите ей така, но няколко пъти казва гордо, с онази майчина увереност, че има най-добрите деца на света. Разговорът ни се отпуска много бързо и жената ми разказва за тежкия си развод, за който разбира чак след като е факт. Да, в България може да те разведат и да не разбереш, особено ако си в чужбина в този момент. Детайлите бяха просто кошмарни. И се чудя откъде събира сили тази фина жена, на която изведнъж й се налага да започне живота си отначало, но и същевременно да обработи това чувство, че последните 30 години не са били на вятъра. Говорим си за капаните на малкия град – хорските приказки, погледите, всички знаят всичко, за подмятанията и коментарите, за срама и “какво ще кажат хората?”. В този ред на мисли, ми споделя как кръстила дъщеря си на любима песен на Челентано и колко пъти й казали как името било “циганско”. Затова казва, че в Америка се чувства добре, там всичко това й е спестено. Много пъти споменава “не знам какво ще правя…”, но знае, че няма търпение да стане баба, че обича живота, че въпреки всичко иска децата й все пак да имат връзка с баща си, и че има още много обич да дава. И макар всичко да й е много прясно, един ден когато се запита “И какво толкова казаха хората?”, отговорът няма да има значение. На раздяла, противно на ковид правилата, се прегърнахме “със здраве”.
Евелин от Марсилия
средата на октомври
В последния момент за есенната ваканция на децата решаваме с Бобо и Рая и техните момчета да отидем дружно някъде из южния френски бряг. Намирам къде да спим в Касис, след кратка комуникация правя резервацията и в деня на тръгването получавам няколко имейла от жената, която стопанисва къщата. Евелин. Пита ме грижовно какво бихме искали да има за закуска на следващия ден, какво обичат децата, докъде сме с пътя, знаеше че идваме с кола чак от Хага. Толкова е мила, че поглеждам телефона си по пътя няколко пъти в очакване дали не ми е писала пак. Посреща ни по същия радушен начин, нарича ни по имена още от вратата, Теодора с ударение на “а”. Евелин е родом от Марсилия, но има арменски корени, живяла е в Бостън, обича гласа си на пушач и не би заменила живота край морето за нищо. След като се пенсионира се запознава с Маржит – собственичката на къщата, и така й допада идеята да запълва времето си като се грижи за гостите. Освен че ни насочва къде да се разходим и кои са любимите места на местните, къде да опитаме най-добрата супа буябес, разговорите ни с Евелин плавно стават все по-лични. В деня преди да си тръгнем, докато играем с децата на двора, ме пита за семейството ми и наистина ли мога да свиря на пиано. В къщата има пиано и докато съм била някъде, Захари й казал, че той не можел да свири, но мама можела. В този контекст споменавам как съм свирила като дете, как съм започнала всъщност, че дядо ми е бил музикант и че наскоро си е отишъл. За секунда настава мълчание, което децата бързо нарушават. Евелин ме подканя да седнем на пейката, до която Маржит е поставила тибетско молитвено колело. “Знаеш ли…”, започва Евелин. “Един следобед се прибрах от летището, мъжът ми ме чакаше у дома и репетираше, беше пианист. Същата вечер имаше концерт със студентите си в консерваторията в съседното градче – Ла Сиота. На тръгване ми каза, че ще се върне след вечеря, но в никакъв случай да не отварям хладилника преди това, имало изненада за мен. След около час, докато разопаковах и подреждах багажа си, ми се обадиха… Вече 17 години живея без него.” Не се сдържах и се разплаках. Евелин се усмихна и тихо добави онази така популярна френска фраза, която често използваме за какво ли не, но в този случай в пълния й смисъл: “Ça c’est la vie, Teodora, c’est la vie…”
* Снимките с Евелин бяха по нейна молба. Каза, че й е много приятно, когато гостите й пишат пак и изпратят снимка от престоя в Касис.
