Ибиса

април, 2021 година
Ибиса, Испания

В края на майчинството, когато Томи и Вера станаха на 8 месеца, бях твърдо решена да отидем някъде преди да се върна на работа. Въпреки умората, недоспиването, ковид рестрикции и всякакви спънки, държах да имаме малко време извън дома, някъде на топло и на юг, преди началото на новата рутина. Решихме да пътуваме с кола, защото това ни даваше нужната свобода. Спряхме се на Португалия. Приготвихме целия багаж и напълно готови да тръгнем на следващия ден – четвъртък, отворихме още веднъж новините, колкото да установим, че Португалия изненадващо е въвела задължителна карантина за всички, пристигащи от Холандия. Та, вместо за Португалия, на сутринта тръгнахме за Испания, по-точно за Ибиса. В движение установих връзка с малка семейна ферма на острова, по това време много малко места работеха – и заради пандемията, и заради това, че просто сезонът още не беше започнал. Но Том от Finca Can Marti беше изключително всеотдаен по телефона и се разбрахме да се чуем няколко пъти, особено ако успеем да се качим на ферибота от Барселона за Ибиса. И така започна първата ни семейна ваканция, откакто Томи и Вера се родиха.

Пътуването мина леко, дори разгледахме малко Барселона, децата пък за първи път спаха непробудно по време на цялото плаване от 8 часа през нощта с ферибота, и в ранни зори акостирахме в Ибиса. Посрещнаха ни Том, синът на собствениците – семейство швейцарци, Саманта, която веднага се заигра със Захари, докато въртеше кухнята, и Азис – най-милият фермер, който качи Захари върху трактора си и го въвлече веднага в земеделските занимания. Във фермата имаше само още едни гости – семейство с малки деца, в абсолютно същата ситуация. Майката е в края на майчинството си, живеят в Амстердам и просто търсят малко слънце и топлина.

С пристигането осъзнахме, че сме попаднали в едно наистина райско кътче, сред тучните хълмове в северната част на острова, където всичко се движи с мисъл за природата. Семейството на Том купува финката преди много години и се заема със сериозна реставрация на 400-годишната основна сграда. Стаите за гости са обвързани със земеделската земя по един много естествен начин, като човек неусетно се разхожда из билкова градина, маслинова горичка и овощна градина, докато не стигне до животните. Храната в малкия им ресторант е приготвена с продукти от градината, а което им липсва взимат от близки съседи. Семейството се грижи за една малка екосистема по устойчив начин, прилагайки методите на вечноделието, или както е по-познато – пермакултурата. Преди години изграждат и първия естествен басейн на острова, в който водата се филтрира по специален начин през няколко слоя различни камъни и корени на многогодишни растения, а чрез малка каскада се осигурява постоянно движение, за да няма застой. Басейнът се слива изцяло със земеделската земя, а плуването в живите му води ми напомни за любимите ми вирове по реката на село. Престоят във финката няма нищо общо с класическо all-inclusive преживяване, но пък я няма и нуждата да излизаш от двора изобщо.

Ибиса има една парти слава, която ние не видяхме, но усетихме и че не липсва на местните. Всички очакваха с трепет събуждането на острова и с надежда пандемията да приключи съвсем скоро, но и с едно нежелание нещата да са постарому. Споделиха ни колко нетърпимо е било преди това, особено лятото, с хиляди туристи, пълни плажове, задръствания и шум.

Седмицата ни беше истинска почивка – без план, без бързане и без посока. Ще запомня “нашата Ибиса”:

• със сутрешното ми плуване в ледените живи води на басейна, на чийто ръб винаги стояха няколко жаби, ей така, да ми правят компания;
• с малкото, забито между две скали ресторантче El Bigotes, където сервират само две ястия, приготвени от улова на деня – чорба и пържена риба;
• с разходките из гората, където се събират непознати в уречен час, за да се присъединят към така наречения “walking club”;
• с високите дози серотонин, след работа с глина. В ателието на  Numero 74 имаше работилницата по грънчарство с Наталия от Аржентина. Наталия искала да стане преподавател по история, но осъзнала, че нищо не разказва така добре човешката история, както грънчарството. Вече сменила академичната посока, Наталия напуска Аржентина и пътува няколко години из Европа на стоп. В един момент решава, че е по-добре да си купи кемпер, в който живее и до днес с приятеля си и малката им дъщеря Кира;
• с радостта на Захари, след като му боядисаха лицето, точно както е искал, в същото това ателие;
• с любопитните очи на Томи и Вера, когато стъпиха на пясък за първи път;
• с всички хора, които видяхме да медитират по скалите и да прегръщат слънцето;
• с ретро колите и угарките от хипи годините, живеещи вече в синхрон с един друг хедонизъм и с модерните на деня движения – farm-to-table и agroturismo;
• с нефрита в дивите, скрити заливи;
• със златните скали и непроходими пътеки;
• с разказите на всички хора, от цял свят, които често засичахме на едната детска площадка в Санта Гертрудис, и които в повечето случаи са дошли на ваканция и така и не са си тръгнали;
• със силния, ароматен зехтин;
• с въпроса на Захари “Защо роди две, а не четири?”;
• с чувството да си на село в едно място, което е познато на целия свят с безкрайно въртящата се диско топка;
• с това, че за първи път след раждането усетих тялото си цяло;
• с необяснимото, към момента, чувство на затишие преди нещо трайно и завинаги да се промени.