февруари, 2018 година
Бутре, Гана
През един златен следобед, на откъснат плаж, някъде из западните райони на Гана, там, където забравям за последния път, когато съм се чувствала така освободена в пространството и мислите, всичко протича лепкаво и бавно. С Олга си говорим и мълчим, и четем, и говорим, докато мълчим. Присъствието й е така уютно, а теми никога не са ни липсвали. В далечината, в края на плажа, се виждат няколко къщи. Решавам да се разходя, плахо я подканям да дойде с мен. “Хайде бе, да не те е страх?”, смее ми се.
Скривам 10 долара в банския, за всеки случай, нямам цигари, дъвки или подобна обменна валута, която би ми потрябвала, ако се наложи да разчупвам лед, оставям телефона, защото няма връзка така или иначе, взимам само апарата. Подминавам две-три изоставени къщи, вятърът обрулва няколко кокосови ореха, малко ме е страх, от какво точно не е ясно. Сепвам се при всяко шумолене. Разминавам се с група ученици, момичетата са в светлосини рокли, на тънки бели райета, с бели чорапи, черни мокри пантофи и розови обеци. В един момент отнякъде изскача младеж. Питър. Предлага да вървим заедно, да ми покаже селото, някаква крепост във височините наблизо, че дори и да се повозим на кану. От храстите надничат деца, възрастните гледат строго, но Питър им маха, че всичко е ок, играе ролята на преводач и сякаш на попивателна за страхове. Оказва се не на моите, обаче. Преминаваме дървен мост, след който ме посрещат на прага на селото със свъсени вежди. Вече съм готова да се завъртя и да си тръгна, просто няма смисъл да притеснявам хората. “Остани, ще поплачат, пък ще те харесат.” “Кой ще плаче?”, гледам го озадачена. “Децата! Възрастните няма да плачат, но няма и да те харесат.”, смее се. “Все пак трябва да се представиш на главата на селото, ето го там, стрива билки между два камъка. Билките са за лек и за магии, знаеш ли?”
Представям се, вождът ме оглежда мълчаливо, гледа и камерата. Знаех си, че трябваше да я оставя, но вече няма как да я скрия. Маха с ръка, от него да мине, всичко е окей. Моля Питър да преведе, че няма да снимам, ако не им е приятно. “Няма проблеми, и без това никой никога не ги снима.” Той учи в близкия град Такоради, посещаван, макар и рядко, и от чужденци с камери, но дотук явно не стигат.
Опитвам се да не любопитствам прекалено. Усмихвам се – първо на възрастните, в търсене на одобрение, после на децата. Питам за храната, за билките, за рибарските лодки, за имената. Селото е не повече от 20 къщи, едно голямо семейство на брега на морето, с една задна улица. Къщите се сливат с пясъка, стърчат доста антени на телевизори, а сякаш нямат дори лампи. Има малък щанд с “вносни” продукти – сокове и лотарийни билети, прашни, никой никога не ги купува. Времето не изглежда да е спряло, просто май часовникът не съществува и ритъмът се определя от лодките, вълните и кокошките. Питър споделя, че по-малките деца може да се разстроят, защото някои от тях никога не са виждали бял човек, странно им е, “за тях си, как да кажа… като призрак”. Тръгва да казва, че ги е страх от белите хора, но се сепва и казва само “от хората”. Успокоявам го, че и мен по принцип само от хората ме е страх. Разсмиваме се.
След десет минути всички са се отпуснали, искат да видят роклята и камерата ми отблизо, самата аз не съм им много интересна, и така е най-добре. Имам чувството, че всичко искри – сушените люспи на дребната риба, кожата на жените, водата, очите на децата. Блясъкът на семплия им начин на живот. Зад ъгъла на една от къщите е седнала млада жена, играе с бебето си. Усмихваме се едновременно. Претичва козле. Жената вдига бебето от земята и се представя – Сесил и малката Денис. В този момент ужасно ме е яд, че не говоря езика им, че трябва някой да ми превежда, а бих седнала до нея, ей така, да си поприказваме дълго. Пред нея има две мрежести тави, където се сушат дребни риби. Пита ме дали и ние така сушим рибата. Казвам й, че на слънце по-скоро сушим домати, подправки, ей такива неща. Няколко деца счукват с камъни метални капачки от шишета, пробиват дупки и правят медали, също като нас навремето на село с нашите олимпийски отличия от капачки за буркани тип Омния.
През цялото време усещам, че вождът им ме следи неотлъчно, всъщност всички наблюдават, дори и тези, които уж не гледат. Миризмата на риба властва. Слънцето натежава. Решавам, че достатъчно съм притеснила Бутре с присъствието си, а и Олга сигурно вече се чуди къде съм. Извинявам се и благодаря. Тръгвам си, една идея по-безстрашна, една идея по-малко призрак.
