Всеки петък в продължение на повече от четири години взимам разстоянието Прищина – София. По целия път няма много кулинарни забележителности, освен няколко добри рибни ресторанта в Македония с прясна пъстърва, едни легендарни кебапчета при Гърляно, и сергиите край пътя със сезонната продукция. Има няколко петъка в година обаче през юни, когато нямам търпение да се добера до продавачите на кюстендилски череши, да взема минимума от 3 килограма и да изям половината докато стигна до София. 
Да не кажа, че чак ми променят пътническата рутина, както нищо друго. После ми е лошо разбира се, но се преживява.
Единствено не разбирам жената, която ги продава и стои до тях с часове, как не поглъща по 3 наведнъж. Тя между другото ми разказа, че навремето имало много развит канал за износ на череши от Кюстендил за Холандия, но отдавна не е така и кюстендилци страдали и тръпнели за ренесанс в търговията. И как имали фестивал, който все още се прави, защото черешата е символ на доброто, под празничния лозунг: „брани от Бога, обичани от самодивите, белязани със знака на сакралното, черешите са символ на доброто. Те са предвестници на лятото, вратата, през която се отваря берекета и успеха на кюстендилския овощен край.“ (тези две изречения са на поне 30-35 години)…и как нейното семейство при добра година докарва по 800 килограма… и как каквото не се продаде отива за ракия, за да се оптимизира липсата на фира… и колко трудно се берат всъщност, защото няма модерен начин. Из многото ми въпроси се опитах компетентно да се включа с опита ми от едната ни вишна на село, но бързо си припомних, че аз никога не съм я брала. Да катериш и седиш с часове по клоновете и да не можеш да слезеш от преяждане май не в категорията на продуктодобива. Иначе от малкото останали вишни баба успяваше да приготви някое и друго бурканче сладко.
Миналия петък взех 4 килограма, нищо и никакво количество – 1 беше изяден по пътя, 1 отиде при нашите, другите два ги разпределих за смути, за тарта с череши, и за доизяждане.
Първо е рецептата за смути, което по принцип би ставало за секунди, но все пак трябва черешите да се обезкостят предварително. Аз имам машинка, която обезкостява по 4 череши наведнъж. На едро действам! Преди махахме костилките с безопасна игла, защото „така се прави“, както каза мама. Махахме = тя обезкостява бавно и методично с иглата, аз се правя на заета, защото тя и без друго тази „интересна“ част от рецептата я може по-добре от мен. Това извинение съм го прилагала и при други ситуации – работи перфектно!
Та, обезкостявате колкото череши искате. За две чаши смути аз сложих голяма шепа череши, 1 банан, половин кофичка кисело мляко и 1-2 капчици бадемова есенция. Нищо не върви на черешите както бадемите или бадемов аромат! Освен шоколад разбира се, но за мен той и на краставици върви. Също така, ако ви е гъсто като каша, сложете повече мляко. Всичко се разбива в блендер.
Признавам, че това беше едно от най-вкусните смутита, които съм правила някога! По принцип съм фен на тези с банан, защото той придава повече мекота, става по-скоро като крем. Накрая остана малко от смутито и го добавихме за аромат към ванилово-какаовия крем на мама. И ние като производителите намалихме фирата, макар в случая липсата й да беше сигурна. 🙂
No Comments