Свазилендски хляб с царевица

След 36-38 часа с автобус пристигаме в университета в Германия, вече далечната 2003. Намирам си стаята, която някак си бързо се изпълва с три куфара. Не, че е толкова малка, но и аз тогава не знаех как се пътува “леко”. Всичко ми трябва – от първоначален комплект чаршафи през тиксо до лакочистител. След 10 минути вече излизам от банята и се засичам със съквартирантката. Себензиле от Свазиленд. Разговорът протича така:
Аз: Здрасти, аз съм Теди от България. Теди като Teddybear, но без bear частта.
Тя (сурово): Да, знам.
И си влиза в стаята. Викам си, какъв летящ старт в отношенията. Малко по-късно разбирам, че тя е един курс по-голяма, предната година е имала българка за съквартирантка и изрично е попълнила формуляр следващият й руммейт да е от всяка друга по света държава, включително Науру, никога България. Не си допаднали явно. Разбира се от администрацията взели всичко старателно под внимание и я курдисали с мен. Златни рибки в ръководството няма. Имидж да градя или имидж да оправям?

Тази история беше част от речта ми като кума на Себензиле миналия декември в Манзини, Свазиленд. До там се стигна след един емайл от началото на 2013, в който тя ми обясни, че живеейки с мен разбрала какво е да имаш сестра. Не бях кумувала досега, да не говорим, че не бях и присъствала на друга сватба освен българска. Обменихме десетки писма по организацията, мястото, роклята, визи, билети. Опитахме се да координираме цветове, така че шаферките и аз да сме еднакви, не се получи. Пепел от рози не е пепел от рози навсякъде. Пък и те бяха в тийнейджърски бум и скъсяваха дължината на модела с по 10 см след всеки емайл. Накрая на мен ми беше разрешено да си правя каквото пожелая. Тоалетът е ясен, на мама също, Ники пък си купи костюм. “Онзи от бала няма да ми стане.”, отсече. Сега е, сигурна съм, на тръни за следващия подходящ момент да го облече през 2024. Последва изваждането на визите. Става в Лондон и ако трябва да ви разкажа за цялата операция, ще ми отнеме три дни. Съвсем друг филм е борбата с техните власти в години на технологични улеснения. Решихме да съчетаем сватбата с разходка из Южна Африка, така и така сме там. Маршрутът е – мама остава в Йоханесбург при Стефка и Румен, дългогодишни наши приятели, за чиито кулинарни умения тепърва имам да разказвам, бих казала, че са ненадминати в много отношения – и като гостоприемство и като ястия. Ние с Ники отиваме до Кейп Таун, събираме се обратно всички в Йоханесбург, отправяме се с десен волан към Свазиленд, от там към националния парк Крюгер и после се прибираме. Всичко това за 16 дни. Не са достатъчни, не и когато не можех да си събера сърцето след Кейп Таун, не и когато след няколко дни в Крюгер още държах да видя леопард.

Десет години по-късно цялата рода на Себезиле, от около 200 човека, се запознава с трима българи – майка ми, Ники и аз. Сватбата е в единствената католическа катедрала в Манзини, а вечерята в красив, тип курортен комплекс в Езулвини. Денят преди церемониите имаме репетиция в 6 вечерта. Аз съм там в 6 без 10, останалите в 8. Понятието за време е точно толкова размито, колкото и онова за пепелта от рози. Там се виждаме със Себензиле за първи път след 2005. Въобще много емоционално е всичко и откарваме до късни доби в репетиране на танцовата стъпка, с която основните герои ще влизаме в катедралата. Нещо като госпъл поклащане с щракане на пръсти и широка усмивка. Тогава единствено съжалявах, че не ми е по-голямо дупето, защото с по-обемно по-добре изглежда цялото движение. На следващия ден се приготвяме от 9 сутринта във фризьорския салон – прикрепят ми изкуствена опашка, след едно “извинете, но косата ви не става за нищо”. Не могат да я изсушат просто, свикнали са да работят или с перуки, или с вплетени изкуствени кичури. Навивам се, какво да правя.  Нямам време, а и виждам как булката държи на един вид прически. Буквално ми я зашиват за главата. Майка ми и Ники се появяват по-късно в салона и на леко изкривения ми от болка поглед мама плесва с ръце: “Ауу, каква бохча!” Избираме да се смеем. Само на Ники не му е забавно вечерта, когато отшива с ножица косата. Отправяме се към църквата след тиха молитва и благословия от бащата на булката. Казват ми да се помоля както знам. Църковната част е 2 часа плътна реч на свещеника. Напушен и пиян е, констатират, но никой не потвърждава. Втората му реплика е политическа, а третата за равенството на жените, като няколко пъти с укор се фокусира над Себензиле и набляга как тя трябва да има по-добро образование от мъжа си. Булката кимва и прошепва: “Отче, и двамата имаме PhD”. “Нищо, нищо, ти направи два доктората.”, отсича той. Докато говори за любов, мир и разбирателство, деца и прогрес, свещеникът пуска две кутии за дарения да обикалят присъстващите. Себензиле изпада в ужас, защото се притеснява, че вместо дребни църковни дарения, гостите ще оставят на църквата сватбените парични подаръци. Оправяме конфузията. Семейството на Тинаше – младоженецът, леко започва да заспива. Те са от Зимбабве и не са израснали в чак толкова строг католически маниер. Церемонията свършва, подписваме се, пеем и танцуваме на излизане. После следва дълга фотосесия по зелените поляни и вечерята. Менюто разбира се е невероятно вкусно – царе са на телешкото. Десертите не са им такава сила. Алкохол няма изобщо освен чаша шампанско в началото на вечерта. Разбира се ние купуваме бутилка вино, а един господин бира. Събираме погледите на доста гости с дръзкия си алкохолен подвиг. Оказва се, че те освен, че не разграждат добре алкохола, което аз го знаех, не пият и защото е прекалено скъпо, а и бяха с коли все пак, не защото не им се иска. Държат се безброй речи, над 15, от всички по-близки роднини, приятели от детството, колеги и други, като моето 2-минутно изказване е кратко изречение на фона на всички останали. Повечето заръки към младите са да се “страхуват от Господ”, а пък на Танаше му се радват, че е намерил “страхуваща се от Господ съпруга”. Самите младоженци нямат чак толкова силно чувство за религиозна принадлежност както възрастните, но знаят, че всичко това е част от ритуала – както първият им танц, този с родителите им, символичното събиране на пари с крясъци от гостите “до-ла-р!”, разрязването на тортата и даването на първите две парчета на майките в знак на благодарност, и други. При тях сватбите протичат различно – по-спокойно, организирано и стегнато, с конферансие и речи. В 22:10 всички си тръгват. Няма танци до зори, нито пък безпаметно напиване, но много усмивки, смях, няколко традиционни в редица песни и племенни хорà, въобще щастие струи навред. Всяка една жена, която излиза да изпее а капела музикален подарък е по-добра от Уитни Хюстън. Себензиле и Тинаше се вълнуват изключително през цялото време и са доволни, че всичко за което са се старали през последните месеци се получава както го искат. Сега са във Франкфурт, където живеят и работят отдавна.

Свазиленд е малка красива държава, хълмиста, зелена и влажна. Бих я нарекла земята на занаятите. И на марихуаната. Разказват ни, че са едни от основните износители за Холандия, дори наричат джойнта “свази” и отделят повече земеделска земя за отглеждането й отколкото цяла Индия. На чело е Цар Мсвати III с множество съпруги (15!) и деца, който управлява по волята си, но и понякога със съветите на парламента. Реално гражданите гласуват за съветници. Свазиленд е държавата с най-много болни от СПИН хора (по последни данни 26%), следвана е от Ботсвана, Лесото и Южна Африка, в отговор на което царят издава указ забранявайки сексуалните контакти с жени на възраст под 18 години. Самият той нарушава заповедта женейки се за 17-годишна девойка. Населението е едно от най-хомогенните като повече от 85% от жителите са от свази племето. Богатството на свазилендци се премерва по добитъка – колкото повече, толкова повече. Оборът на животните е свещено място, счита се, че е обитавано от духа на прадедите. Разбира се, разнообразието и на диви животни е невероятно, особено на птици. Имат си приказка дори, че понеже слоновете можели да тичат с почти 45 км/ч и ако те подгони с другарчето ти, тогава било без значение, че не можеш да надбягаш слона, ако можеш да надбягаш другарчето. Има и други интересни факти, с които се гордеят – например, най-старата мина в света Нгуеня (другото име на Свазиленд), копали са я преди 27 хиляди години. Но, ето няколко снимки и по тях ще доразказвам.

Почти цялата територия изглежда така

Изработване на свещи, може би най-известният им занаят. Ако някога попаднете в Свазиленд, мястото е Mantenga Craft Center в Малкернс.

Освен свещи там правят и разнообразни кремове, вазелини, сапуни, всякакви ароматни мазила от мед, манго, кафе (сигурно и от марихуана има, не съм видяла) и марула. Марулата няма нищо общо с нашата маруля –  това е типично за района дърво, има плодове приличащи на лимони и се ползва за всичко, дори “кафе” се вари от него.

Още няколко снимки от занаятчийницата

Тази жена работи за Gone Rural – местна фирма за ръчно изработени домашни аксесоари и осигурява работа на над 750 жени. Най-известният им продукт са подложки за чинии направени по традиционен за свази племето начин от тревата латиндзи.

Къщите на свази племето. Може да видите по-голяма концентрация от такива до Mlilwane Wildlife Sanctuary. Няколко оградени къщички обозначават едно семейство – полигамията вече я отразих. Когато възнамерява гост да влезе в двора първо трябва да извика силно “екаяяяя”, след това може да пристъпи. Най-отпред е колибата на момичетата (възраст 6 и нагоре, до женитба), живеят заедно и са първата група от семейството, която човек вижда. Защо? Защото са красиви, и по време на война те ще са първите, които ще посрещнат врага. Омайват го и войната е оувър. Може и друга користна цел да има тази подредба, но да приемем, че е въпрос на съблазън. Първородният и най-малкият син живеят отделно, за по-голяма сигурност. Жените и мъжете спят също разделени, като всяка жена има задължително право на три къщички – спалня, кухня за хранене и кухня за варене на бира и други. Спят на матраци от трева или кожа и във всяка колиба се гори огън по средата за топлина, но и за да изсуши стените от прясна трева. Мъжът бива посещаван от жените, не обратното. Когато се появи нова жена, мъжът е задължен да я представи на другите съпруги. Разбира се, той трябва да има необходимия запас от 17 крави, за да може въобще да си помисли за още една жена. Неговата красота и чар се крият в бройката добитък. Ако почине главата на семейството, съпругата трябва да тъгува две години, а след това бива наследена от по-малкия брат на мъжа си. Всички биват наследени. Мешавицата е страшна. Бабата отговаря за възпитанието на децата и кулинарните умения на момичетата. Те биват научени да приготвят и консумират всичко освен главата и копитата на кравите. Забранено им е. Ако хапнат от мозъка ще станат по-умни от мъжа си, ако вкусят език ще се реализират прекалено бъбриви, ако пък изядат от копитата ще избягат. В двора има централна къщичка – hut of blessings (колибата на благословиите). Там се събират всички, когато се решават важни въпроси. Жените винаги сядат в лявата част, отсреща са мъжете, по средата е запален огън. Това е и сакралното място на семейството. Например, ако майката гони да набие едно от децата и то успее да дотича до тази специална колиба, тя повече не може да му посегне. За деня, де. Не са ме били като малка (“Личи ти!”, казва Ники), но сигурно под леглото би било добро място да избегна наказание. Като стана дума, в свази племето съд и присъда са първоинстанционни, решенията се взимат групово и често с фатални последици. Над селото има огромна скала (execution rock) и осъденият трябва да скочи от нея, разбира се има кой да му помогне, ако няма воля сам. В момента 4 % от населението живее все още в такъв тип къщи и броят им намалява. Застрахователните компании отказват гаранция, защото дори само малка светкавица ги подпалва. Стига толкова за колибите, така като гледам, мен май с език са ме хранили цял живот.

Скалата Сибебе – висока е 800 метра и е вторият по големина монолит в света след Улуру в Австралия. Свазилендци я прокламират като най-старата скала въобще – била на повече от 3 милиарда години. Обхожда се по туристическа пътека – 10 км.

Освен тези места, може да посетите няколко водопада, културни турове, рафтинг, ферма за лъвове, паркове с диви животни (например Mlilwane Wildlife Sanctuary), център за скално изкуство, езда и много други. За кратка програма от няколко дни има достатъчно да се види.

И накрая, похапнахме при любезните ни домакини Петър и Теодора (българско семейство архитекти, които от 20 години живеят в столицата Мбабане) типичен за Южна Африка и региона брай, или другото име на барбекюто.

Основна традиционна рецепта на Свазиленд е хлябът с царевица.

Трябват ви:

255 г царевица (може от консерва)
2 яйца
30 г масло, разтопено
130 г брашно
2 ч.л. бакпулвер
2 с.л. захар
½ ч.л. сол

Рецепта:

Загрейте фурната на 175° С и пригответе намазнена тавичка за хляб.
В блендер пасирайте 2/3 от царевицата с разтопеното масло и яйцата. Нека да стане по-гладка каша. Добавете останалата царевица и натиснете блендера един-два пъти, да се допасира, но все пак да останат едри парченца царевица.
Смесете тази смес с останалите съставки.
Получава се лепкаво тесто.
Разстелете го в тавичката и печете 30-35 минути.
Сервира се с масло.