М.

Петък, по обяд. Слушам Радио Франс Интернасионал като част от режим “предстоящ изпит по френски”. Мали, Либия, Конго, Оланд, стачки на железниците, криза, футбол и малко ехо от изминалия Ролан Гарос. Даже попълвам общата култура за дребнотемие с факта, че летището на остров Реюнион е кръстено на Ролан Гарос, военен пилот е бил все пак. Заради интереса му към тениса и по-широкото им разбиране за народна любов и признателност, кръщават турнира на него. Поглеждам и българските новини – зловещи магнитни бури, уникална медена луна, следващата е през 2049, петък 13-ти, трима поръчали Пеевски. Егати фанатичното общество си мисля, без въобще да правя сравнение с вестите от света на франкофоните.

Продължавам с граматични конструкции на франсе с “ако”. “Ако съм могъл…, съм щял…”, “Ако можех…, щях…”, “Ако мога…, ще…”. И ме осенява случайна мисъл. От онези ненадейните гръмотевици, които биват веднага сметени в ъгъла, в кошчето с лудостите. Рядко ми се случват и още по-рядко ги прочитам като вселенски знак. А тя е, че ако точно в този момент, петък следобед, имам деца, те ще имат необикновения късмет да срещнат всичките си прабаби. Колко хубаво! Мисли без повод и причина. Както и да е, продължавам да играя с времена и глаголи. Вечерта пускам втората част на мача Холандия-Испания, уверявам се, че макар и клиширан, образът на “летящия холандец” се проявява с пълна сила. Радвам им се и си лягам. Сънувам наша роднина, която почина преди около две години – засмяна, клати глава, както се казва “нещо се куми”, и нашепва: “Хайде де, хайде.” Очевидно не е най-добрият сън, продължавам да спя и да не съм впечатлена от Луната. Ставам, пия си топлата чаша вода на гладно, звъни телефона, докато стигна увисва с пропуснато обаждане. Поглеждам го и вече знам, както рядко знам нещо без да съм го научила по реален начин, че онези вчерашните ми, петъчни деца, ако ги имаше днес, вече нямаше да имат всичките си прабаби.

Баба ми Мария беше много кокетна. Несъвместимо кокетна с кулинарни рецепти. Не сме и готвили, но много пиле с картофи се е изяло. Тя просто знаеше, че другата ми баба Гена, тази със сиропите от люляк и крема от тиква, задоволява така вкусовите ми сетива, че по-добре да няма състезание. “Ела ни на гости, какво да ти сготвим?” “Пиле с картофи.” Така години наред, не беше необходимо да експериментираме, картофите са с масло, много сочни. И една салата с история.

На 8 съм, санаториум-почивка в Банкя с баба Мария и леля ми, отиваме с влак за по-интересно. По етажите плъзва натравяне от някаква кайма. На мен цял ден нищо ми няма. Първо съм най-малка в околията и второ, имам по-важната задача да намеря опоненти за федербал, отколкото да мисля за отрови. Като късно цвете цъфвам с мъчително търкаляне в стаята и повръщане. Леля ми знае точно каква би била реакцията на майка ми, ако не е предприето най-доброто. Долу има линейка за възрастен човек, но той се бил отказал, та, за да не е бадива работата, хващаме я ние в посока детска шокова зала на Пирогов. Преглеждат ме. “Дали не е апендицит? Не. Кайма.” Дават ми каквото трябва и се прибираме у леля ми. На сутринта майка ми идва, аз съм завита със загрята бутилка вода под краката и не ям. Склоняват ме едвам-едвам, отсичам: “Или домат, или нищо!” Баба Мария нарязва домат…със сол и олио, да не е съвсем постно. Това беше одобреното от мен меню за три дни, но ми върна вкуса и желанието да се храня. С каймата си останахме пасивни врагове.

Вчера си мислех, че ако лекарите в реанимацията, в 4 през нощта в събота по време на медената луна и на моите сънища, са знаели за старите градски песни, които е пяла няколко часа по-рано, и са имали под ръка мелодия или нещо като домат със сол и олио, е можело имагинерните ми деца да си имат всичките прабаби. Те обаче гледат показатели, “показатели, несъвместими с живота”, от-до. Но пациентът им е на 85 години, с тъмно-синя копринена блуза, шарена пола, лачени обувки, боядисана коса, розово червило и им показва с няколко откраднати усмивки, че за нея референтните стойности просто нямат значение.

Да не си с изряден тоалет, лъснати обувки, изправен гръб и вдигната глава е неуважително към теб самия. Да се оплакваш и плачеш е недостойно.

Баща й, дядо Рафаил, е бил свещеник. Починал е малко след като съм се родила. Oт разкази, две негови писма и бележките му из книга с басни на Лафонтен разбирам, че е бил от редките хора. Тези, които поддържат света цял. Кръстил я е Мария, защото друго име за него не е съществувало, а друго на нея нямаше да й отива.

“Добре съм, много съм добре!”

Подминавам дивана и съседките, с които в дамската група на блока са пели в петък, дядо ми, с когото са женени от 1948 година стои до вратата на празната спалня, влизам вътре и виждам до леглото книга “Срещи и несрещи”. И тогава вече знам, че ако Вселената е могла, е щяла.

Бабите са тези, които липсват и на неродените правнуци.