февруари, 2018 година
Акра, Гана
Вече е почти обед, а всичко, което сме постигнали с Олга е да се преместим от леглата на дивана. Всяка охка, разтрива си главата и гледа другата с тъжен поглед, който единствено подсказва, че вече не сме на 20, когато можеше да изкараме на парти до сутринта и нищо да ни няма. Акра обаче има доста сериозна парти сцена и не й останахме длъжни. Решаваме, че с този махмурлук е най-добре просто да се разходим. Тя се сеща, че има неделен занаятчийски пазар, недалеч от дома й.
Край един от щандовете с дрехи стои млада жена с малко вързопче на гърба. Отвътре се подава бебето й. Шета енергично, не притеснява и не подканя посетителите, усмихва се завладяващо, чак не знаеш роклите ли да гледаш, с нея ли да се заговориш. И двете, решавам аз. Харесвам си дълга, тъмно-синя рокля. Заговаряме се, премервам роклята така върху тениската, а жената започва да подхваща плата тук и там, търси да я натъкми съвсем по мен. Приказваме си общи неща, показва ми двумесечното си момиченце, пита ме дали имам деца, откъде съм, колко още ще стоя, харесва ли ми Гана. Казвам й, че си тръгвам на другия ден и малко се двоумя за роклята, има какво да й се преправи, за да ми е точна. Жената се усмихва и предлага утре на път за летището да мина да си я взема. “ Ще бъде съвсем точна. Аз съм Елизабет, приятно ми е!”
Отбивам се на следващия ден. “На ляво, на ляво, и като видиш морето, пак на ляво.”, упътва ме Елизабет. Ателието й е малка пристройка в задния двор на голяма къща. Посреща ме цялата в цвят фуксия.
“Стопаните на къщата са ми като семейство, грижа се за дома и децата им, а те ми позволиха да си направя малко ателие и да живея тук.”, разказва ми. Започнала е да шие в 11 клас, сестра й я научила, но работата била толкова много, че решила да прекъсне с ученето. Успяла да спести и се върнала да завърши гимназията, след което започнала да работи на пълен ден само за сестра си. “Бях съвсем млада и освен да шия, не знаех много какво е да имаш бизнес. Случваше се да закъснея понякога и на сестра ми това не й харесваше. Мисля, че обаче не й допадаше как шия, колкото и да се стараех. И така, един ден ме уволни.” Спестяванията й стигат колкото да преживее за кратко, но не й за университет, какъвто е бил първоначалният й замисъл.
Тогава неин приятел й дал 350 сиди (малко повече от 50 евро), с които започнала своето ателие. Друг приятел пък я подканил да предлага изработеното на големите пазари, защото нещата й били с различен и интересен дизайн, и “щяло да върви добре”. Добре де, но на големите тържища имало много други шивачки и повечето започнали да копират нейните модели. Ориентирала се към по-малките, курирани пазари, където имало и по-голям шанс да срещне чужденци, а “те биха носили дрехи като моите, отколкото съвсем традиционните за Гана одежди”. “Вече имам регистрирана фирма, в категорията малък бизнес съм.”, смее се. Докато довършва роклята, аз се разхождам в другата част на ателието, където Елизабет е започнала да подрежда малък шоурум. Възхищавам й се колко чевръсто действа, при все че момиченцето й е толкова малко. Казва ми, че единствената й опора е семейството от голямата къща. Бебето, което до сега се усмихваше и гледаше закачливо с малките си очички, проплаква. Елизабет точно довършва роклята и се захваща с кърменето. Понечвам да тръгна, за да не ги притеснявам, но Елизабет продължава съвсем спокойно да говори. “Ншира се казва, означава благословия, и е всъщност моята благословия. Роди се в 11:30 вечерта на 31 декември. И аз празнувах, и от мен излизаха фойерверки.”, смее се. Благодаря й и тръгвам към оградата, но Елизабет, с Ншира на гърдата й, върви до мен, да ме изпрати до улицата. “Така се прави!”, усмихва ми се.
Хората се познават по това как се държат, когато знаят добре, че никога повече няма да те видят, че няма как да бъдеш клиент, който се връща, и връща, но в този един кратък момент ти показват, че си им най-важен. Беше истинско удоволствие да я срещна в тази неделя, в която почти не станахме от леглото.
No Comments