Непал: “Седем жени”

юни, 2019 година
Катманду, Непал

С майка ми се разделяме по интереси, рано-рано тя поема към една забележителност, а аз към готварски курс в 10. Обадила съм се предния ден, след като случайно ми попада номерът на организация “Seven Women”.  Жената веднага се съгласява да готвим заедно, уточнява точния час, защото щяло да има друга група, към която да се присъединя. Малко след девет пристигам след известно лутане в кривите улици, някъде в северната част на Катманду. Не съм много сигурна точно къде се намирам, шофьорът на таксито също, оставям го, и пеша намирам мястото. Бяла спретната къща с ограда, ведри рисунки, и голям надпис “Seven Women”. По стените има класически лозунги: “This world is as big as you make it.” Посреща ме Сандхя, представя се като ръководител на програмата им за езикознание и грамотност. Влизаме в светло помещение, с висок таван, няколко маси с шевни машини, схеми на различни кройки, много мотивационни плакати по стените, списъци с желания – “да имаме 50 униформи”. Шевните машини са с красноречивите марки Vita и Brother. Празно и тихо е.

Сандхя предлага да ме разведе из къщата и да ми разкаже за организацията им, имаме време преди да започнем с готвенето. “Това е стаята за четене, малката ни библиотека и учебниците. Тук кроим, вижте колко голяма маса имаме!”, казва ми гордо. На горния етаж има няколко учебни и офисни помещения, кухня, стая, където някои от жените спят, “спешна стая” за жените, които търсят приют, голяма покривна тераса, на която живее декоративният заек Джими. Имали още един – Канчи, но той си отишъл наскоро. След краткия ни тур, сядаме да ми разкаже за мисията на “Seven Women”.

Преди десетина години австралийка на име Стефани обикаля непалските Хималаи с група приятели. Когато всички си заминават след края на прехода, Стефани решава да остане сама още няколко дни в Катманду. Докато обикаля нетуристическите части на града, попада на сергия в квартален пазар, край която стоят няколко жени. Масата им е пълна с непривлекателно ушити дрехи и други дребни текстилни продукти. Вдига поглед към жените и вижда, че всичките имат физически увреждания, белези, рани. Веднага й става ясно, че освен непродаваемата стока, за която сигурно много са се постарали, но такива са им били възможностите, никой не иска не само да купи нищо от тях, но дори да ги погледне. Заговаря ги, една от тях говори малко английски, и разбира, че са седем жени, всяка с различни проблеми – една е жертва на насилие, друга е с физическо увреждане, трета – с хронична болест. Разказват й как живеят заедно в малка барака и единствената им надежда е да успеят нещо да продадат на пазара. Стефани решава на момента, че ще намери начин да им помогне. Трябва да подобрят продуктите си, да се научат да шият по-добре, да придобият и някое друго умение. Още докато е в Катманду, Стеф, както на галено й казват, намира учител и шивач, заплаща обучението с останалите й 200 долара, оставя нарисувани няколко модела за меки, детски играчки и прави първата голяма поръчка. Връща се в Австралия и организира изпращането на готовите неща, които сама предлага на благотворителни базари и магазини с такъв тип ръчно изработени изделия.  Спечелената сума изпраща обратно. Решава, че всичко трябва да се формализира и основава организацията “Seven Women”. Няколко години работят на този принцип със спорадични поръчки, за което време успяват да спестят достатъчна сума, че да могат да живеят в дом “с истински, нетенекиен покрив”. Ясно им е, че това не е устойчив начин да се издържат, не е добре да се разчита на еднократни покупки, направени в момент на умиление, и решават, че трябва да имат и други дейности – повече продукти, които да се продават на местния пазар, да бъдат купувани многократно, обучения, готварски курсове за чужденци. Целта им вече е отвъд това да стабилизират себе си, а да помагат на много като тях. Усилията на Стефани да популяризира каузата водят до повече дарения, с които жените създават здрава мрежа на дейност в долината на Катманду, и до днес са успели да помогнат на стотици жени в неравностойно положение – да ги научат на занаят, да подобрят грамотността им, да ги изправят, да им покажат какво е безусловна любов и семейство. Оборудват страхотна кухня, зала с няколко шевни машини, малки стаи, които служат за спешно убежище на потърсилите ги жени в нужда. Слушам Сандхя и хем ми е заседнала буца в гърлото, защото дори не мога да си представя през какви трудности е минала, хем се усмихвам и прекланям пред силата, която се побира в тази крехка жена. За тях Стеф е ангел, чакат я с нетърпение да се върне, а тя гледа да ги посещава всяка година. “Ела да ти покажа къде е Австралия на картата.”, подканя ме ентусиазирано. “Ето, виж! Това е Австралия, от там е Стеф. И там има деца, като нашите деца, и си играят с нашите играчки от якова вълна. Хайде, да ходим към кухнята, момичетата са готови вече.”

Влизаме в специална пристройка, с една от най-спретнатите кухни, които изобщо съм виждала, направена съвсем професионално и способна да побере много курсисти. Спечеленото от курсовете за чужденци отива за обученията на сираци, които никога не са готвили. Посрещат ме Мина и Бимала – студентки, които помагат в центъра. Питам къде са другите, нали се очакваше да има група. “Ами, те се отказаха в последния момент, сама ще си.” Хваща ме яд, разбира се. Що за хора уговарят нещо подобно, което значи толкова много за тези жени, и се отказват? Нямам много време да мисля другите, Мина ме подхваща с обзор на всичко, което планира да сготвим,  но на първо време трябва да се науча най-малкото да напиша името си на санскрит. Приповдигнатата атмосфера, усмивките на жените, любопитството им откъде съм, готвя ли, “лук имате ли?” е така очарователно. “Имаме лук и го оплакваме всеки път.”, опитвам се да се шегувам. “Знаех си!”, казва Бимала. “Ние затова режем лука предварително, за да не плачем пред курсистите.” Говорят оживено една през друга, залисана в задачите чувам накъсано смешките им:

“Ето това е домат! Ако няма хубави домати на пазара, изобщо не ми се готви. Просто не ям готвено, хапвам малко питка и лягам, пък дано на другия ден има хубави домати.”

“Картофите – кралят на зеленчуците! Без тях нищо не става.”

“Ние сме така с лука и чесъна, без тях няма смисъл.”, вметвам аз.

“А това е началото на оризовия пудинг, ще готвим всичко едновременно, и десерта. Трябва да се бърка постоянно, виж го как се надува, като снежен, хималайски връх, така казваме ние –  сне-жен, хи-ма-лай-ски връх.”, насича думите Бимала с всяко завъртане на лъжицата. “Звучи по-добре от пудинг.”

“Маслото трябва да закипи по дървената лъжица, като я прекараш през него, тогава знаеш, че наистина е загрято добре, и можеш да започнеш да пържиш. Не играят ли балончета по дървото, не е готово.”

“Основното ни е вегетарианското къри, което всъщност става и на супа. Първо правиш кърито, с каквито сезонни зеленчуци имаш, като яхния да стане, накрая добавяш малко вода и ето ти супа.”

“Подправките се слагат в определен ред, всяка отделя аромата си по различно време.”

Стриваме между камъни кардамон, кълцаме пресен кокос, прескачаме от тенджера на тенджера, смеем се, снимаме се, разпитваме се – кой какво е учил или още учи, кой за какво мечтае. За има-няма два часа приготвяме страхотно 6-степенно, типично непалско меню – опияняващо, сочно, меко, люто, засищащо, безумно вкусно. Майка ми се появява, намерила ни из лудия градски лабиринт, и тъкмо навреме – ще сядаме да обядваме! Присъединява се Анита, управителката на организацията, която добавя още детайли към историята. В семейството на седемте жени няма съжаление, никой не се определя като жертва, няма сълзи, има вяра, сила, смирение, гостоприемство, любознателност, грижа, кураж, честност и доброта. Тази малка сплотена група е нагледен пример за приказката, че “ако образоваш един мъж, изграждаш личност, но ако образоваш една жена, градиш нация”. И това го пишеше на някоя стена из къщата.

На тръгване решавам да взема за подарък вълнена костенурка за Захари. Минаваме покрай шевните машини, по които вече мълчаливо се премятат платове и танцуват пръсти, и точно преди вратата е голямата карта, на която така ентусиазирано си показвахме Австралия. “А ето тук ще заведем с моето момче костенурката – в България.”, посочвам аз. Сандхя искрено се радва. Ами така де, “светът е толкова голям, колкото си го направим”, и понякога трябват само седем задружни жени, отдадеността на едно момиче от далечните австралийски земи и малко къри, за да няма място в него за нищо друго, освен любов.