Продумвани

Да намериш 50 стотинки в Токио

юли, 2018 година
Холандия и Япония

сряда

Стоя на балкона на апартамента, в който сме под наем вече повече от три години, две от които преминаха в търсене на наше място, и гледам градините отдолу. Казвам на Ники, че само едно жилище с такава градина да се освободи, веднага бих заживяла там. Две години търсим дом, огледи, разправии, пазарът в Холандия е меко казано полудял, особено с наближаването на Брекзит. Амстердам не издържа, местните продават и се местят в близките градове – Хага и Утрехт, което само за година вдига цените на имотите с 25 %, желаещите са безброй, до степен такава, че се е случвало да плати човек за оглед, ако изобщо иска да хвърли все пак едно око на жилище, което не е сигурно, че ще получи. Има наддаване, драми и интриги. Основните ни изисквания бяха за квартал, градина и по възможност да е къща, строена преди войната, защото след това и до средата на 90-те години в строителството е ползван азбест. Не са ни малки изискванията, но повярвайте ми, не са и много. Въпреки това, упражнението е с няколко звездички и доста проточено във времето. Обяви излизат в централизиран сайт, който се обновява в полунощ. Общо взето, две години всяка вечер правим един бърз виртуален преглед на новите попълнения, с идеята да се обадим първи в агенцията, още в 8. И както гледам градините на съседите, и си казвам как, ей, в тази, през две-три огради, бих искала Захари да тича, става полунощ и обявата се появява в сайта. Точно за този имот през трите огради. Не спим.

четвъртък

В 7:55 започваме да звъним, докато ни вдигнат. Първи сме! Записваме оглед за първия възможен час на следващата сутрин. Уговаряме се набързо с финансовия съветник, след което и с брокера ни. Без брокер няма как да купиш жилище, ако ще още на огледа да отидеш с куфар с пари. Брокерите си правят съвсем класически услуги, разменят клиенти, жилища и суми. Пак не спим.

петък

Всички отиваме преди работа и детска градина на огледа. Захари се разтичва из градината, аз оглеждам с недоверие, преди да видя потенциала на пространството, но бързо ме обгръща ентусиазъм. Ники, разбира се, е обичайно по-сдържан с оценките. И все пак, до обяд вече сме решили да участваме в наддаването.

събота и неделя

Обсъждаме наново с брокера ни каква сума да предложим, каква би предложил той на наше място. Разбира се, отговаря ни половинчато, но става ясно, че той много добре знае, обаче хем играе с нас, хем е приятел с агенцията-продавач. Нормални гимнастики…

понеделник

До края на деня трябва да внесем документите с предложената сума. В 10 сутринта заминавам по работа на съвсем близкото и удобно за бърза комуникация място – Токио. Ники довършва сам задачите, уговаря технически преглед на сградата, основите и каквото още трябва, и подава документите, след куп допълнителни уговорки с лаконичния ни брокер. Разбира се, на другите им е все тая, защото това жилище се е продало преди още да е обявено, такъв е пазарът. Състезаваме се с почти 50 семейства.

вторник

Пристигам по обед, изобщо не ми се спи, макар че най-доброто, което трябва да направя е просто да си легна, както умно постъпи колегата. Но избирам с разходка да боря часовата разлика, а и просто да се шляя, защото знам, че ни предстоят няколко доста трудни дни, за които макар да сме се подготвили, сме наясно, че няма да мине без изненади. Не е съвсем бодро настроението, но безцелното ходене винаги ми е помагало. Тръгвам от хотела, без навигация, не ми трябва дори, откъдето и да мина е ново и интересно. След час ходене се озовавам близо до спирка на метрото в централния квартал Гинза. Разбира се, има невъобразимо количество хора, които в замъгления ми поглед изглеждат облечени с еднакви ризи и устремени през юлската жега, сякаш не забелязват нищо. Не знам дали е от умората, но въпреки многото хора, усещам една заглушителна тишина. Стоя по средата на тълпата и неоновите надписи и просто ги наблюдавам. Докато чакам да стане нормално време вкъщи, за да се обадя, виждам някакъв пилон и както се приближавам да приседна до него, пред мен заблестяват 50 стотинки. На земята, под краката на стотици японци, на другия край на света. “Боже!”, казвам си. “Какъв е този късмет?“

Хрумва ми дали не е скрита камера, от онези, където има залепена монета и хората настървено, със стиснати устни се опитват да я изчегъртат, но не е. Взимам ги и се обаждам на Ники. “Знаеш ли какво? Намерих току-що на земята 50 стотинки, дори не знам къде се намирам.“ Отсреща се чува само смях. „А ти пък знаеш ли какво? Къщата е наша.“

събота

След като сме свършили доволни работата, макар през цялото време да съм вибрирала и на вълната на еуфорията вкъщи и вече да давам съвсем накъсо, решаваме с колегата да хапнем една спокойна вечеря, извън всичките официалности. Предлагам да се качим на покрива на Roppongi Hills, да погледнем цяло красиво Токио във всички посоки и да седнем в един от ресторантите в приземните етажи на сградата. След кратък престой на ветровития покрив по здрач, когато кулата на Токио заблестява като коледна елха, и когато заиграват първите капки на задаващата се буря, казвам нещо от сорта на: “Стига ми толкова красота, много беше всичко тази седмица, искам вкъщи, но хайде да се почерпим първо.“ Докато чакаме основното малко след 8 вечерта, чашите започват да дрънчат, а ние да се люлеем като малка рибарска лодка насред океан. Леко замръзвам, но странно, не ме обзема паника. Поглеждам другите, хранят се спокойно, все едно нищо. Колегата се опитва да е шеговит: “Абе, може да е земетресение, може да е от виното.“ По уредбата започват с информация как преживяваме земетресение с отчетена 6-та степен по Рихтер, но трябва да изчакаме да проверят целостта на сградата, тоест тези 56 етажа, които са ни над главите, и ще ни кажат какво да правим. След 2 минути съобщават, че всичко е наред, няма нужда да излизаме. Заглеждам се в реакциите на хората, никой не помества поглед от чинията, нито за секунда. Само една жена съзерцава толкова напоително мъжа насреща, сякаш иска да запомни лицето му добре, ако, пази боже, нещо се случи. Питам сервитьора как се свиква с честите земетресения, защо никой не помръдва. Отговорът му е съвсем по японски – премерен, учтив, ненатрапчив и с една съвсем малка нотка закачливост. “Всъщност, мадам, никой не е свикнал, няма как и да свикнем, просто знаем, че нищо не можем да направим. И да паднат всички тези етажи върху нас, поне сме вечеряли добре. Искате ли десерт?“

24 декември

Бъдни вечер. За първи път в нашия дом, само тримата, без земетресенията, типични за тези празници, с 50-те стотинки скрити в питката, които всъщност вече ни се бяха паднали.

No Comments

    Leave a Reply