Западна Сахара: Дахла и карането на кайт на Луната

30/06/2023

май, 2018 година
Дахла, Западна Сахара

След дългогодишни опити да се науча да карам кайт, започнали в началото на 2011 и рязко деградирали през същата година със счуването на крака ми на Лимнос, след раждането на Захари и много лунни цикли решихме, че искаме да отидем на едно от може би най-подходящите места за кайт начинаещи като мен – Дахла. Мястото е познато с постоянния и плътен вятър, безкрайната морска шир, липсата на дървета и крайбрежни препятствия, и лагуната, която пък изключва риф и вълни, въобще – идилия!

Територията на Западна Сахара е спорна, макар по-голямата, западна част от земята и населението й да са де факто под контрола на Мароко. Рискът от напрежение и размирици между мароканската армия и Сахарската арабска демократична република, основана от Фронта Полисарио, не е нещо, което трябва да се подценява. Това беше и причината да не вземем Захари с нас. Реалността, разбира се, е доста по-различна от това, което четем онлайн. На място ситуацията се усеща спокойна и достатъчно подходяща за деца. Кайт спотът пък се намира навътре в лагуната, на 20 км от Дахла, и е населен с няколко комплекса от малки бунгала, предлагащи общо-взето една и съща услуга – подслон на пълен пансион (няма никакви ресторанти и магазини наоколо), уроци, екипировка под наем и тн. Предлага също и супер готина общност от хора, обединени около спорта, които прекарват дните си в еднакво темпо.

Пътуването ни започна с фал. На летището в Амстердам служителката на Royal Air Maroc сложила на моя куфар лепенка с друго име и друга дестинация, а аз в еуфорията не съм погледнала отрязъка от багажната лепенка. При прекачването в Казабланка, куфарът ми вместо да продължи за Дахла, отишъл в Ерашидия. Няма нужда да го гугълвате, едвам излиза на картата. Та, Ерашидия е в нищото и до там няма полети всеки ден. Работното време на летището е само в диапазона на въпросните 2-3 полета на седмица и няма никакъв шанс да се свържем със служителите. Но Мириам и Юнес – семейство, което работи на летището в Дахла, прие моя случай присърце. В куфара бяха всичките ми дрехи, освен тези на гърба ми, а “те” бяха – една рокля, която не изисква сутиен, съответно и такъв нямах вече. Нямах и бански, но пък имах един шал, който пригодих за горнище, а банските на Ники, навити и едвам крепящи се, послужиха за долнище. В последствие от сърф магазинчето на комплекса си купих бански, 4 размера по-голям, нямаше друго, който с редица възли някак закрепих на тялото си. Взех си и една традиционна туника, с доста огнен десен, да редувам с роклята все пак. Освен дрехите, в куфара беше и половината, чисто нова екипировка. Та, кофти старт. Доста се бях вкиснала два дни, но ми мина и реших, че две седмици ще ги изкарам с кеф във водата, защото мястото е най-райската, безкрайна и празна лагуна на света. Важно е да си пазим багажа, разбира се, но по-важни са смехът и нервите. В крайна сметка, след няколко дни, хвърлен боб и доста обаждания, Мириам и Юнес се появиха с багажа ми и успях да разнообразя гардероба с чисти дрехи.

Имахме няколко прекрасни, безгрижни дни, през които основната задача беше:

да се носим по вятъра като на вълшебно килимче и да изпитам радостта от първите си тегели с кайта;
да ядем великолепна храна – всеки ден ни предлагаха различен местен специалитет, често с улова на деня. Комплексът имаше симпатичен рибар, който всяка сутрин се разхождаше из лагуната с някакво странно, поне за мен, приспособление от гума с мрежа по средата, където хващаше, каквото хване. Тажинът с октопод остана абсолютният ми фаворит;
да се сприятеляваме и да виждаме как съвсем органично се сформира една прекрасна, ведра и забавна общност, с някои от хората сме все още в контакт;
да разхождаме новата ни приятелка Луна – чудно куче с мъдри очи, собственост на кайт състезателка, която го оставя в комплекса, уж с намерението да си го прибере. Луна, обаче, беше попаднала на страхотно семейство, в което всички се надпреварваха да я разхождат, галят, прибират вечер по стаите, да закусват с нея, да я питат за прогнозата. За огромно съжаление, радостта и спомените бяха помрачени само няколко дни след като си тръгнахме, когато ни писаха, че Луна е починала внезапно;
да пием сахравски чай – символ на гостоприемство, щедрост и уважение в културата на населението, обитаващо западносахарския район. Разказаха ми, че сахравите са обвързани със специални традиции при приготвянето му. Една от тях се нарича „трите джима” – общност, удължаване и жар. Желателно е пиещите чай да са много, така общността ставала по-облагодетелствана. „Удължаването” се отнася до възможно най-дългото приготвяне на чая, за да могат разговорите през това време да са обширни и продължителни. И третият джим определя чаят да се приготвя на жар. В случая нямаше жар и бяхме малко, но пък приготвянето и разговорите бяха напоителни. Чаят съдържа пресни листа мента, зелен чай тип gunpowder и много, много захар. Малкото чайниче е достатъчно само за три чаши. Символиката за „три” пък идва повече от мароканската култура, не толкова от сахравската, и се отнася до трите неподражаеми вкуса – живот, любов и смърт. Вкусът се променя спрямо времето на накисване. Даже имат поговорка, описваща процеса: „Първата чаша е сладка като живота, втората е силна като любовта, а третата – горчива като смъртта.”
да си приказваме с Ирене – испанката, която менажираше комплекса и която с много гордост разказваше как всичко е построено в синхрон с природата. Бунгалата, например, са изградени от пясъчни торби и дърво. Комплексът има и собствена пречиствателна станция за водата, захранвана от слънчеви панели и използваща система за пречистване чрез осмоза. Накрая Ирене ни каза, че рядко клиентите остават толкова дълго, колкото нас, и че ни чувства като семейство. Взаимно беше;
да наблюдаваме заниманията на местни ученици, които идваха на зелено училище в пустинята. Една от задачите, в тази класна стая без четири стени, включваше да отбелязват нивото на водата с камъни и така да измерват и засичат прилива и отлива;
да се включим към downwinder карането надолу по лагуната до Бялата дюна – Ники с кайт, а аз с придружаващата лодка;
да седим безмълвни, вперили поглед в Млечния път, който дотогава не бях виждала толкова ярко.

Но не всички дни бяха такива. Пътуването ни съвпадна с изчезването на Боян Петров на Шиша Пангма. Следях и се вълнувах за всичките му изкачвания и надали някога ми е било така свито за човек, който не съм виждала на живо. Понеже нямаше почти никакъв интернет в комплекса, бях намерила слаб сигнал на високо място и притичвах да обновявам новините. Когато жена му обяви, че са прекратили операцията по издирването, се разплаках. Както и сега, пишейки това. За мен той продължава да бъде една от малкото вдъхновяващи личности в клетото ни общество, показал неколкократно не само на какво е способен човешкият дух, но и това, че животът би бил доста прозаичен, ако правим само рационалното.

Та, това са спомените ми от Дахла – многолики. Но може би най-основното е несравнимото чувство за пространство, което дава пустинята. Колкото повече е нищото, толкова по-оглушително се чува сърцебиенето.